За мен
Петко Антонов
1952 Роден в град Русе
1971 Завършва Художествената Гимназия в София
1978 Завършва Велико
Търновския Университет, специалност Живопис
1991 Член на Съюза на Българските Художници
В началото на творческия път на Петко Антонов е хаосът на чувствата,
търсенето на себе си във формите, в порядъка. Но акварелът едва ли е
изразното средство, в което яснотата е окончателното. Обратно, той,
акварелът, е неуловимостта на усещането, мигът на пресичането на
взримото и почувстваното. Светът на Петко Антонов в акварелните листове
е фрагменти от размиващи се копнежи и несбъднатости.
„Как да запазя
в летния пек внезапните
акварели от дъжд!“
Поет в рефлексията си към света, художникът Антонов намира диалог
със стиховете на Блага Димитрова, Константин Попов и други поети на
страниците на един от томовете „Българска библиотека“, издадени в
Германия с акварели и рисунки с туш.
„Духът е четка,
туш –
незримостта. Мигът се
самонаписва.“
Материалността в рисунките и акварелите като че отсъства, за да ни
покаже видимия образ на думите. В творбите от началото
мин орността –
приятелка на поезията – се опитва да установи властта си. Но очевидно
енергията на баграта е онази, която го отвежда на следващото стъпало –
възторгът от сбъднатия живот.
„От син о стана
жълто – червено окото
на езерото.“
И това е животът на простите и прекрасни неща – животът, присъщ на
всички от нас, но намерил образа си в неповторимостта на неговите
платна. Един поглед към улицата в малкия град, един
кадър от пейзажа,
един мих от любовта. Тя в творческия път на Антонов, е тоналността, по
която долавяме звученето на емоциите му. Носталгията от началните
творби придава пленителната уязвимост в голотата на тела – души – образ
на любимата – в мига на невъзможната им среща.
„От моите устни
до твоите – светлинни
години копнеж.“
Пламенността на преживяното роди новата тоналност в творбите на
Антонов –
не наситата от светлината на сбъднатите копнежи. Светлината,
пречупена през неговата чувственост, обладава платната с яркостта на
всеки тон – емоция в богатството на спектъра.
„Влизам грешен
наполовина, излизам
наполовина свят.“
Изповяданата
грешност в любовта прави платната на Антонов тъй
откровени и понятни, тъй близки с образите на изкусителната голота,
превърнали платната едновременно в полет на духа и жизнени и покоряващи
със силата на своята сетивност. Живописната тъкан, уплътнена с
много-пластовата багра е емоция, правят платната материални в духовната
си извисеност, нереални в багрената си осезаемост.
В търсенето на тезата и антитезата в живописната хармония на топли и
студени тонове, Антонов стига до мига, когато формата е своето
отрицание – структури от колоритни петна – почти абстракция.
„Хаос в четката,
но светът в окото
пресътворен е.“
Антонов тръгва от абстрактното – образ на убягващото чувство, за да
достигне условността в конкретното. Така разтворения в живопис образ е
преоткрит в очарованието на истината за простите неща – класическите
сюжети натюрморт и пейзаж. Образите на едно състояние на духа вече са
намерили своята поетическа метафора. Така в платната на Антонов срещаме
живописния знак на вечните неща, които крепят взривените ни от гняв и
неудовлетвореност сетива и души. Някъде тук е силата на валенциите му
към макар и претенциозния ценител.
Изкуството е в твореца, а не в сюжета. Една проста истина, архивирана
от
модерността в отрицанието й на вечните закони на красотата. Платната
на Петко Антонов ни връщат искенно в общуването с изкуството –
уникалността на стила и неповторимостта на преоткриването.
Ирина Аврамова
Стиховете са от книгата на Христо
Ке Пелла
„Хайку сезони. 111 стъпки отвъд кръга“,
ИК „АМБЕЛИНО АРТ“